За страха, внушението и цената на общественото разделение
Наблюдавам с нарастващо безпокойство начина, по който разговаряме за политика. Не толкова заради остротата на противопоставянето — тя винаги е съществувала, — колкото заради лекотата, с която преминаваме от несъгласие към лична разправа. Достатъчно е някой да изрази позиция, различна от нашата, за да бъде поставен в удобна категория, осмян или публично унизен. Аргументите остават на заден план. По-важно става кой говори и към кого принадлежи.
Покрай предстоящите избори отново виждаме колко бързо политическият разговор може да загуби своя смисъл. Вместо да обсъждаме качества, компетентност, решения и отговорности, все по-често ставаме свидетели на словесни сблъсъци, в които унижението се представя за смелост, а агресивният тон — за убедителност.
Като психолог ме интересува не само съдържанието на тези послания. Интересува ме как те въздействат върху хората. Как променят преценката ни, как подхранват недоверието и защо понякога започваме да защитаваме дадена позиция с такава ожесточеност, сякаш от нея зависи собственото ни достойнство.
Политическият избор рядко е резултат единствено от рационално сравнение на факти. В него участват личният опит, ценностите, страховете, надеждите, разочарованията. Човек не оставя емоциите си пред избирателната секция. Носи ги със себе си, заедно с всичко преживяно до този момент.
Това е естествено. Емоциите имат своето място във вземането на решения. Те ни помагат да разпознаваме значимото, да оценяваме риска, да реагираме на несправедливост. Но когато бъдат целенасочено възбуждани и поддържани в състояние на високо напрежение, могат да ограничат готовността ни да разглеждаме информация, която противоречи на предварително изграденото мнение.
Особено силно въздейства страхът.
В периоди на икономическа несигурност, обществени конфликти и усещане за нестабилност хората съвсем основателно търсят предвидимост. Искат да знаят какво ги очаква, дали ще могат да се справят, какво бъдеще ще имат децата им. Тази потребност от сигурност е дълбоко човешка. Именно затова тя лесно може да се превърне в обект на политическо въздействие.
Когато едно послание непрекъснато внушава, че предстои опасност и само определен човек или политическа сила може да ни предпази от нея, вниманието постепенно се измества. Вместо да питаме доколко предложеното решение е реалистично, започваме да се тревожим какво ще стане, ако не го приемем.
Разбира се, не всяко предупреждение е манипулация. Съществуват действителни рискове, за които обществото трябва да бъде информирано. Разликата е в начина, по който се представят — дали с проверими факти и възможност за разумна преценка, или чрез непрекъснато нагнетяване на тревога.
Има обаче нещо, което ме тревожи дори повече от страха. Това е постепенното обезценяване на човека, който мисли различно.
В социалната психология отдавна е описана склонността да възприемаме собствената си група по-благоприятно от останалите. Когато политическата принадлежност стане важна част от личната идентичност, критиката към групата може да бъде преживяна като нападение срещу самия човек. Тогава спорът престава да бъде обмен на аргументи. Превръща се в защита на принадлежността, а понякога и на собственото самоуважение.
Вероятно затова в политическите дискусии толкова често се среща една особеност: хора, които иначе са разумни, образовани и способни на съпричастност, започват да използват думи, които едва ли биха приели в отношенията със своите близки.
Някой е „предател“, друг е „негоден“, трети е „враг“. Не се оспорва конкретно действие, а се отрича личността. И колкото по-крайно е определението, толкова по-лесно получава одобрение сред съмишлениците.
Тук според мен минава една важна граница.
Да критикуваш публична личност е не само допустимо, но и необходимо в демократичното общество. Хората, които претендират да вземат решения от името на другите, трябва да бъдат подлагани на внимателна и понякога много строга оценка. Но критиката има смисъл, когато се отнася до действия, решения, компетентност, отговорност и публично поведение.
Личната обида не прави аргумента по-силен. Тя само измества разговора.
Още по-тревожно е, когато унизителният език започне да изглежда нормален. Когато свикнем с него до степен, че спокойното, аргументирано изказване ни се струва слабо, а грубостта — признак на характер.
Не бих нарекла това политическа смелост. За мен е по-скоро отказ от усилието да убедиш другия с мисъл.
В психологическата практика добре познаваме значението на начина, по който човек интерпретира случващото се. Една и съща информация може да бъде възприета като заплаха, несправедливост или възможност в зависимост от предишния опит и убежденията му. При силно емоционално напрежение тази интерпретация често става по-категорична, а готовността за съмнение намалява.
Затова не е достатъчно да се питаме дали дадено политическо послание е вярно. Важно е да се запитаме и какво предизвиква у нас. Защо точно тази новина ни разгневява? Защо приемаме без особена проверка твърденията на човек, когото харесваме, а към думите на друг подхождаме с предварително недоверие? Бихме ли оценили едно и също действие по еднакъв начин, ако беше извършено от политически противник или от наш съмишленик?
Тези въпроси не са удобни. Те изискват да допуснем, че собствената ни преценка също може да бъде повлияна.
А никой от нас не е напълно защитен от това.
В последните години все по-често се говори за обществената поляризация. Обикновено я измерваме чрез политически позиции и електорални нагласи. Но тя има и съвсем човешко измерение. Прониква в приятелства, семейни разговори, отношения между колеги. Хората започват да избягват определени теми, защото знаят, че след тях ще остане напрежение. Други прекъсват отношения, изграждани с години.
Не смятам, че всяко политическо несъгласие трябва непременно да бъде преодоляно. Има ценностни различия, които са съществени. Има позиции, с които човек не може да направи компромис. Но между несъгласието и презрението съществува огромно пространство, в което все още е възможен разговор.
Точно това пространство сякаш постепенно губим.
Мисля и за децата, които наблюдават всичко това.
Те чуват как възрастните обсъждат политиците, как реагират на телевизионните дебати, как коментират хората с различни убеждения. Виждат как понякога една публикация в социалните мрежи е достатъчна, за да предизвика поток от обиди.
Какво научават от нас?
Че е важно да имаш позиция, или че е задължително да унижиш онзи, който не я споделя? Че аргументите имат значение, или че най-силният глас непременно е прав?
Като психолог, работещ и с деца и юноши, не мога да подмина този въпрос. Възпитанието в уважение не се изчерпва с обяснения как трябва да се държим. То се случва и чрез примера, който даваме, особено когато сме разгневени, разочаровани или убедени в собствената си правота.
Има и друга цена на непрекъснатото политическо напрежение — психичното ни благополучие.
Ежедневното излагане на тревожни послания, обвинения и конфликти може да засили раздразнителността, усещането за несигурност и емоционалното изтощение. Някои хора започват да следят новините почти непрекъснато, водени от желанието да не пропуснат нещо важно. Но информираността и постоянното пребиваване в състояние на тревога не са едно и също.
Имаме право да бъдем ангажирани граждани, без да позволяваме на политическите конфликти да заемат цялото ни лично пространство.
И все пак не бих искала този текст да бъде прочетен като призив към безразличие или мълчание.
Напротив. Обществото има нужда от активни, критично мислещи хора. От граждани, които задават въпроси, изискват отчетност и не приемат безкритично авторитета на никого. Но има съществена разлика между гражданската активност и потребността непрекъснато да доказваме, че другият е по-малко достоен от нас.
Предстоящите избори ще приключат. Ще има резултати, оценки, разочарования и удовлетворение. Политическите фигури ще продължат своя път, някои ще останат на публичната сцена, други ще я напуснат.
Ние обаче ще продължим да живеем заедно.
Ще се срещаме на работа, в училищата, в болниците, на улицата. Ще споделяме едни и същи обществени проблеми, независимо за кого сме гласували.
И точно затова смятам, че има смисъл да се запитаме не само кого избираме, но и какво допускаме да се случва с нас в процеса на този избор.
Свободата не се изчерпва с правото да отбележиш предпочитанието си в избирателната бюлетина. Тя предполага и способността да мислиш, без непрекъснато да бъдеш воден от страх, гняв или натиска на групата, към която принадлежиш.
Не е лесно. Изисква самонаблюдение, готовност да преразглеждаме собствените си убеждения и понякога смелост да не се съгласим дори с хората, които чувстваме близки.
За мен това е една от най-важните прояви на психологическа зрялост.
Можем да бъдем непримирими към несправедливостта, без да ставаме жестоки. Можем да бъдем категорични в убежденията си, без да губим способността да мислим.
Защото след всеки избор остава не само резултатът.
Остава и обществото, което сме създали по пътя към него.
