Случва се да преминаваме през труден период и въпреки това да се смеем, да се радваме на среща, разговор, музика или просто на сутрешното кафе. Можем да очакваме резултат, който ни тревожи, и през същия ден да изпитаме удоволствие от нещо съвсем обикновено. Можем да преживяваме загуба и да имаме хубави моменти. Това не означава, че тревогата, тъгата или страхът са изчезнали.
Емоционалният ни живот рядко е еднозначен. Едно преживяване не е необходимо да приключи, за да се появи друго, а положителната емоция не обезсилва трудната. Въпреки това невинаги си позволяваме подобно съжителство на чувствата.
Когато хубавият момент изглежда неуместен
След загуба човек може да се засмее и почти веднага да изпита вина. В продължителен труден период един хубав ден понякога води до въпроса: „Как мога да се радвам точно сега?“. Когато тревогата присъства дълго, дори спокойствието може да предизвика известно недоверие – сякаш отпускането означава, че подценяваме проблема.
Зад това често стои изискването, че щом ни е трудно, трябва непрекъснато да се чувстваме зле. Иначе преживяното като че ли не е достатъчно сериозно.
Но можем да тъгуваме и да се смеем, да се страхуваме и да изпитваме удоволствие, да не знаем какво ни очаква утре и въпреки това да се чувстваме добре днес. Едното преживяване не прави другото по-малко истинско.
Положителното не е поправка на трудното
Когато ни е тежко, често се опитваме да се насочим към нещо положително. Правим го и когато искаме да помогнем на друг човек – напомняме му колко хубави неща има, насърчаваме го да мисли позитивно, да бъде благодарен, уверяваме го, че всичко ще се оправи.
Доброто намерение обаче не винаги носи облекчение. Човекът отсреща може да няма нужда преживяването му да бъде поправяно. Тревогата не изчезва, защото сме изброили нещата, за които можем да бъдем благодарни. Загубата не става по-малка, защото в живота ни има и хубаво. Тъгата също не означава, че не оценяваме това, което имаме.
Да си позволим положително преживяване е различно от това да го използваме, за да заглушим неприятното. Можем да дадем място и на двете, без едното да служи за опровержение на другото.
Когато обезценяваме хубавото
Има и обратен процес – намаляваме значението на собствените си положителни преживявания. Радваме се и почти веднага решаваме, че няма на какво толкова да се радваме. Чувстваме се спокойни, но не си позволяваме да се отпуснем. Или очакваме, че след нещо хубаво непременно ще последва нещо лошо.
Тази склонност към омаловажаване или потискане на положителните емоции се изследва в психологията и във връзка с депресивните симптоми. Изводът не е, че трябва да се принуждаваме да бъдем щастливи. По-смислено е да обърнем внимание как реагираме, когато положителното преживяване се появи естествено – оставяме ли го да бъде част от момента или веднага намираме причина да го намалим.
При децата промяната може да бъде много бърза
Едно дете може да бъде силно разстроено, да плаче, а малко по-късно отново да играе и да се смее. За възрастния тази промяна понякога е толкова рязка, че поражда съмнение дали детето изобщо е било толкова разстроено.
Играта и смехът след това не правят предишната тъга неистинска. Детето може да премине към друга дейност и друго емоционално състояние, без преживяното преди малко да губи значението си. Няма нужда да го връщаме към тъгата, за да покажем, че сме я приели сериозно, както няма нужда веднага да го разсейваме, когато плаче. Можем да приемем емоцията такава, каквато е, без да определяме колко дълго „трябва“ да продължи.
Животът не спира, когато ни е трудно
При сериозно заболяване, раздяла, загуба, семейна криза или продължителна несигурност различните емоции често вървят една до друга. Между медицинските прегледи може да има приятна вечеря. В труден семеен период – разговор, който ни разсмива. Докато очакваме важен резултат, може да има спокоен ден.
Тези моменти не омаловажават случващото се. Те са част от същия живот, в който съществува и трудността.
Благодарността също може да присъства, но не като задължително упражнение и не като изискване да откриваме положителното във всяка ситуация. Тя има друго звучене, когато идва естествено – забелязали сме нещо ценно и си позволяваме да го почувстваме, без да очакваме от него да премахне тревогата, болката или несигурността.
Да оставим място и за хубавото
Не е необходимо това да се превръща в техника. Можем просто да не отминаваме веднага приятния момент с мисълта за следващия проблем. Да приемем комплимента, вместо автоматично да го отхвърлим. Да останем в разговор, който ни е приятен. Да кажем на някого, че ни е било хубаво с него. Да запомним един добър момент, без да настояваме целият ден да бъде определен като добър.
Това не е позитивно мислене и не предполага да убеждаваме себе си, че всичко е наред. Става дума за нещо по-обикновено – да не свеждаме цялото си преживяване само до онова, което в момента ни боли или тревожи.
Трудното може да остане трудно. И хубавото може да бъде хубаво.
Да си позволим положителната емоция не означава да отречем трудната. И двете могат да бъдат част от един и същи ден, един и същи период и един и същи живот.
Тоня Филипова
психолог